She is nobody…

Денем е, а всичко е потънало във мрак.
Шумно е, а само тишина се чува…
Една сълза отронва се и пада пак,
а ехото отеква и в далечината се изгубва…

Седя сама във мрачно-горзната си стая,
а мисълта ми нейде другаде се извисява…
Ах, как отново искам да мечтая,
но силна болка това ми забранява…

Тя влязла е в сърцето ми нещастно,
души го, къса, тъпче и дере…
Зарад нея то е вече празно
и се моли по-скоро да умре…

И спомени нахлуват безпощадно,
опитват да запълнят дупката във мен,
но болката поглъща ги тя кръвожадно,
а само ти за всичко си виновен…

Нима по-красива, по-добра е тя от мен?
Нима наистина ти не разбра,
че аз живеех ден за ден,
единствено за твоя поглед – пронизващ ме като стрела…

Дори когато жадно те изпивах със очи,
а тя отблъскваше те надалече…
дори тогава ли, за миг дори,
моя поглед не засече?

Защо ли продължава да боли,
да те желая както никой друг…
като надеждата и моите мечти
умряха след като си тръгна ти от тук…

Ех, как исках да бъда щастлива
за първи път в моя живот…
А сега болката ме убива,
а ти за другата на всичко си готов…

Но за нищо аз не съжалявам,
поне научи ме какво е обич…
макар със болка всичко да заплащам,
отново бих предпочела тази орис…

А за себе си единствено желая
след време другиго да срещна,
който ще ме научи отново да мечтая
и ще ми даде обичта си гореща!